Music makes the people come together

Казват, че животът започвал на 39. 

Колко е вярно, не знам, но благодарение на моето семейство и на мои близки (за което съм им благодарен повече от възможното), успях да изпълня времето в по-малко от един месец с невероятна и уникална музика, която ме върна назад в годините, даде ми уникален поглед напред и ми позволи да си взема едно емоционално сбогуване. 

Но нека си ги припомня подред, защото продължавам да съпреживявам всеки от тези концерти по различен начин.

снимка: Йоана Райчинова

На 26 май бяхме с Йоана на премиерата на първия албум на новата група Jeremy? Бях чувал много за тази група, най-вече от Йоана, която се пленяваше с тяхната музика ден и нощ. Моят интерес, да си призная честно, се породи, когато разбрах, че бившият басист на Аморик и още по-бивш на P.I.F. Емо Бонев свири в бандата. Винаги съм твърдял, че Емо е в основата на първоначалния успех на P.I.F. преди много години и неговият усет към хармониите и тоновете зад основната мелодия правеше онези първи песни хитове, които и до днес остават велики. Нали помните, един акорд не е акорд, докато басистът не се е произнесъл по него. Това важи в най-пълна степен за Емо. За мен той вече официално е свирил в три от четирите ми любими български групи. А още по-готино е, че вокалистът на четвъртата - Свилен - се появи като гост-музикант на концерта.

Трябва да кажа обаче, че Jeremy? ме покориха от първата си песен. Това е музиката, която искам да слушам и която купувам директно, без да се замисля. Албумът се появи в интернет пространството още по времето на концерта и беше закупен от мен секунди след това. (Обичам съвременните технологии!) Групата, разбира се, не остана незабелязана и вече не е само за местна употреба, като беше повикана да подгрява турнето на Queen and Adam Lambert (за него малко по-късно) в три държави. Наистина изключително признание за едно невероятно явление в музиката.

Ето малко нещо хубаво от тях, с което се надявам да ви зарибя:

Не беше минала още емоцията от този концерт, когато получих уникалната възможност да се върна в младежките си години. По повод случайно съвпадение на моя визита във Виена ми подариха билет за концерт на The Corrs на 02 юни. Израснал съм с тази група и съм слушал до припадък Breathless, Runaway, So Young, Only When I Sleep и куп други хитове. Трите сестри и брат им умееха да правят завладяваща емоционална музика и винаги съм си мечтал да посетя техен концерт. Преди десет години обаче групата се раздели, защото и четиримата решиха правилно да обърнат внимание на семействата и децата си. Поредната ми мечта остана в миналото, но не и добрите спомени.

Снимка: Мартин Райчинов

Общо осем деца по-късно, през миналата година групата решава да се събере и да направи нов албум - White Light. И тръгва на турне, с пречистен, по-ярък, по-рафиниран звук, доста повече жица и преживяно присъствие на сцената. Моят (почти) случаен сблъсък с тях беше истинско откровение, връщане към корените и старата любов, която ръжда не хваща. 

Наистина е интересно да се види в такива моменти каква музика е слушал човек преди години, какво харесва днес и каква е пресечната точка между периодите. Чудя се дали всичко, което харесваме, може да се промени и да стане неузнаваемо. Дадох си отговор на този концерт. Заедно с още няколко хиляди души преживяхме едно и също - усещането за непреходност и щастието от това, да се върнеш назад в годините. 

Послушайте с мен. Няма значение какво и простете за качеството на видеото. 

Пожелавам на всеки да има възможността да изпита онова чувство на задоволство и завършеност, което дава изпълнението на една дългогодишна мечта. А White Light си струва, за който харесва такава музика - ирландското сърце има в себе си много, много какво да покаже (както видяхме и от готината ирландска агитка на това европейско по футбол).

Снимка: Йоана Райчинова

Броени дни след това лятото изкара първите групи на открити сцени, този път на фестивала "Цвете за Гошо" на 05 юни, където, макар и за кратко, се полюбувахме с Йоана и Ария на P.I.F. (за които стана дума малко по-горе). Това е групата, която в моите очи за дълго време поне още ще е с неоспоримо първо място в класацията на българските банди. Невероятната театрална смес между музика, текст и представление прави преживяването на техните концерти нещо повече от слушане на музика. Димо, да припомня, е завършил Кукли в Натфиз - и му личи. Освен това Димо е страхотен баща на малка дъщеричка, за която е написал една невероятна балада, просълзяваща ме от радост всеки път. 

И не на последно място с P.I.F. ни свързва първото участие във видеоклип на Ария и цялото ни семейство - точно преди година бяха записите на готината песничка "Юли". И понеже е особено подходяща за времето на годината - ето я. Оставям ви да ни откриете там.

Снимка: Йоана Райчинова

Голямото, голямо шоу за двама ни с Йоана направиха Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени на 17 юни. Макар билетите да бяха сравнително скъпички и това сякаш върна известна част от хората, организацията и представянето бяха на изключително ниво. Имаше бар с напитки, седалки за по-мързеливите и дансинг за по-ентусиазираните. Постепенно концертът така набра скорост, че всички пяхме с пълно гърло, а новите песни от албума 10 1/2 грабват с първо слушане. Самата песен 10 1/2 се казва така, защото един ден се събрали в 10.30 часа с идея за песен, а в 14.30 часа тя вече е била записана и мастерирана. Жалко, че няма екип на Гинес да отбележи чудото. С тези музиканти сякаш всичко се получава лесно, леко и неповторимо. Заслужава си да ги отбележа.

За Стунджи вече всички знаем, неговите умения на барабаните са главозамайващи. Еко е моят вдъхновител на бас-китарата, мисля, че заради него се захванах с този инструмент преди мноооооооооооооооого време, когато той още свиреше с Васко Кръпката. (Той ме "научи" на много трикове, включително и малкото сола, които съм се престрашавал да свиря, както и да свиря без перце.). За Иван Лечев не знам дали има смисъл да говоря, той е сред динозаврите на родната музика. Предполагам, че Миро ще е по-непознат на българската аудитория, но тъй като тук явно се въртят едни и същи имена на групи, ще спомена, че и той е свирил в Аморик в Ирландия, заедно с Емо Бонев от Jeremy? Светът е малък...

А Стефан - Стефан е просто Вълдобрев и става все по-улегнал, все по-откровен и има такава голяма душа, че се разлива, покрива всеки недостатък и оставя всичко на сцената, докато няма вече какво да се каже и изживее.

(Голямо удивление тук при нас настъпи няколко дни по-късно, когато открихме, че онлайн албумът се купува почти двойно по-скъпо, отколкото на диск. Но... всеки има право на ценоопределяне.)

Снимка: Иво Орешков

Не беше минал и ден и бях в Благоевград по работа, като попаднах вечерта на концерта на моята любимка Zaz на 18 юни в рамките на фестивала Francofolies (пълна загадка за мен беше подборът на групи за участие в този фестивал, на всичкото отгоре завършил с наградите на БГ радио, но няма значение).

Гледал съм Zaz вече в НДК и я пропуснах на два пъти, когато пя на българското черноморие. Тя очевидно обича България, а по-любопитното е, че България обича нея също. Надявам се пак да се върне, нейната музика играе по много тънки струни на емоционалността, а текстовете й имат такава искреност, която, съчетана с неповторимия й тембър, рядко оставя някого безучастен. Вижте видео на песента "Фея" с английски субтитри. Много силно.

Не мога да пропусна забележката си към организаторите на фестивала. Площадът в Благоевград е възможно най-неподходящото място за подобно мероприятие, на което се очакват около 15 хиляди души. Той е тесен и дълъг, прави кошмарна акустика и гъчканицата наистина отнема огромна част от удоволствието.

Но спомените обикновено имат склонността с времето да карат неприятните усещания да избледняват и да оставят само красотата на мига. Радвам се, че бях там, преживях това и видях приятели, за които иначе все не остава време.

Никой и нищо обаче от всичко по-горно не може да се сравни с концерта на Queen and Adam Lambert на 23 юни. Когато разбрах, че се подготвя такъв концерт, дълго се колебах дали да купувам билети, но в крайна сметка се отказах, заради цената. И бях изненадан с невероятен подарък от прекрасното ми семейство - с два билета пред сцената. Снощи този подарък се осъществи и трябва да призная, че емоцията от този концерт надхвърли емоцията от шокиращата новина за брекзита. Още съм подвластен на мига и не мога да повярвам, че щях да пропусна подобно нещо.

В интерес на истината съм фен на Адам Ламбърт още от 2009 г., когато той стигна до финала на Американ айдъл и не го спечели, само заради ориентацията си. Тогава наистина ме спечели със стил, усещане за музиката, бунтарство и истинското си въвличане в своята стилистика, с която сякаш те отвлича на свое си място. Днес той е завършен изпълнител, който умее да прави шоу, както малцина го могат. И не - не е заместник на Фреди. Още в началото той каза в една емоционална реч, че за него е единствено чест да пее на сцена с легендите от Куин и че Фреди е един и никога няма да има втори. След това беше себе си и всеки негов жест, поява и изчезване, играта с публиката, микрофона бяха едно цяло с музиката и шоуто. Гласът му е неповторим, а аз настръхнах целия, когато на Бохемската рапсодия той спря да пее и екраните пуснаха Фреди...

А Брайн Мей е машина. Не знам дали има китарист като него, а той е на 69 години. Изнесе цялото шоу на гърба си и не се умори над два часа. Роджър Тейлър изпя песен и представи сина си като наследник на барабаните. Сред публиката имаше хора, които са чакали 40 години този момент и изглеждаха, сякаш животът им вече е постигнал пълнота. Подобно шоу рядко, много рядко се среща.

И уникалният бонус беше да завършим този маратон там, където започнахме - с Jeremy?, които, както споменах в началото, бяха избрани да подгряват концерта у нас. Безценно.

Имам нужда от време да осмисля всичко, което ми се случи през последния месец. Да го изживея и да бъда по-добър човек от това. Изкуството има този ефект.

Благодарен съм на Бога, че имам такова семейство, което до голяма степен споделя моите музикални вкусове и усещания, а там, където се разминаваме, ме търпи и ми дава възможност да се отдам на това, което ме вдъхновява, за да мога и аз на свой ред да опитам да вдъхновявам. И това е #добратановина. Пожелавам я на всеки.

Надявам се и на 40 животът все така да "започва".