#МоетоСиВчера

Моята си Стара Загора

"For last year's words belong to last year's language

and next year's words await another voice.

And to make end is to make a beginning."

Little Gidding

-- T. S. Eliot

В последния работен ден на 2014-та година, направих една чудесна разходка в мразовитата Стара Загора, с която да се върна в онези прекрасни мигове на моето детство. Беше вълшебно, чудесно и много красиво.

Затова предлагам този пътепис в снимки за едно забележително пътуване в настоящето на едно незабравимо минало. Това са онези гледни точки, които останаха в мислите и спомените ми - и които няма да се видят в картинките на гугъл.

Бул. "Цар Симеон Велики" - сърцето и душата на града, пешеходната улица, която "диша" (макар сравнението да е неуместно в светлината на някои последни събития). През пролетта и лятото дърветата от двете страни образуват невероятно красив цветен тунел, под който се случва почти всичко интересно в този град. И сега тя беше оживена, населена, навсякъде бяха отворили дървени къщички, в които се продаваха всякакви приятни неща, създаващи коледно настроение. Единственото нещо, което й липсва, е греяното вино. 

Разкопките на Августа Траяна, вече отворени за туристи и посетители. Уникално е чувството да се разходиш из един древен град, който е оставил следа и днес. Част от този град е откритият Античен театър, където незабравимата Старозагорска опера е поставяла "Тоска" на Пучини, "Кармен" на Бизе и множество други постановки за удоволствие на местния културен живот. Страхотни места, запазен древен живот, а за подобни гледки в други страни вземат десетки евро за разглеждане, в които включват пътеводител на няколко езика, отделно

продават картички, магнитчета, фигурки и цялата възможна гама на туристическия бранш. И само с малко реклама може да стане ясно на всеки, че в България имаме далеч по-запазени и интересни артефакти от по-голямата част от традиционната "туристическа" Европа. След което започват да процъфтяват хотелите, развлекателната индустрия, транспорта и всичко останало принадлежащо, водещо до приходи от десетки милиарди евро годишно в съседна Гърция например. Дали и Старозагорска община предвижда подобни начинания, предстои да видим.

Парк "5-ти октомври" или повече известен като Градската градина е мястото, където за първи път като дете видях шах с големи фигури. Всъщност това изживяване бе толкова вълнуващо за мен, че ходих всеки ден с часове да наблюдавам как хората местят фигури, които бяха с моя ръст. Сякаш шахът изведнъж придоби някаква магическа функция и завинаги се превърна в онзи тайнствен ритуал за малцина посветени, какъвто е и до днес за мен - и затова толкова ценя и уважавам всички мои приятели шахматисти.

В центъра на Градската градина има паметник-монумент на загиналите в Балканската и Първата световна война, място, към което винаги съм изпитвал особено уважение като дете, без дори да съзнавам защо. Някога тук гореше и вечен огън. Сега се оказва, че не бил толкова вечен.

Кипарисите на Стара Загора са интересно явление в българската флора. Това дърво не е характерно за България и за нашия климатичен пояс. Засадени са обаче преди години на няколко места близо до стадиона в града и са се превърнали в особен символ. Навсякъде, където ги има, те растат в непосредствена близост през блокове и достигат до седмия етаж на по-високите кооперации, осигуряващи неповторима гледка на живеещите там. 

Стефан Вълдобрев често разказва как като малък е израстнал в един такъв блок (може би този?) и той му е осигурявал едно особено чувство, с което е запомнил и града, и своето детство. Красиво...

Споменавайки стадиона, това е мястото да отбележим и най-вълнуващото място за футбола в България - домът на "Берое". Зелените са сред величията във футболната история на страната - една титла, две купи на България, една Суперкупа, едно трето място в шампионата и четири финала за купата, a в тази страна, където футболът е окупиран от политиката, парите и сенчестия бизнес, това е една чудесна визитка. А към нея трябва да добавим и международните спомени като 1/4-финал и 1/8-финал за КНК, четирикратен носител на Балканската купа, 1/8-финал на Лига Европа и 1/16-финал за Шампионска лига. Това е простата статистика. Но човек не обича един отбор, заради статистиката или заради успехите му. Един отбор се подкрепя и цени винаги, когато има

нужда. Един отбор е Голям, когато разкаже поне една вдъхновяваща история, предавана от поколение на поколение. И днес всички в Стара Загора и страната помнят гладните за отбора месеци през 2010 г., когато нямаше пари за заплати, разходите за оцеляване се събираха лев по лев, футболистите вземаха заеми и бяха хранени от приятели и познати... отборът изпадна в "Б" група, но играчите не се разбягаха, останаха, вдигнаха се - и година по-късно спечелиха Купата на България. Защото могат. Защото "няма мое, няма твое, светът е Берое"! 

И в тази връзка, не може да се пропусне един от символите на града - кръчмата "При кмета". Където истинските фенове могат да се насладят на специалитета на Стара Загора - свинските ушички. Това не може да се намери на друго място в България, а в

повечето градове се смеят, като питаш за тях, защото е от нещата, които се изхвърлят. Но "При кмета" е мястото, където има всичко - вестник "Берое", свински ушички, тъмна бира, усмихнато обслужване и добри приятели. Както пише на салфетките "Един град, един отбор, една бира".

Не мога да не покажа това впечатляващо дърво, 

намиращо се в средата на улица, излизаща 

от кръгово движение току пред стадион "Берое". 

С мисъл за природата, дето се вика. :)

Моята Река в Стара Загора е наричана от хората с пренебрежителното "Канала". Прекарал съм край нея много часове някога в миналото и обичам да наблюдавам многото й лица - спокойното и търпеливо и бурното и неукротимо. Такова е и детството, такъв е и животът. И оценявам нейното мистично присъствие, без никога да се запитам как се казва, откъде идва и накъде отива. Това са въпроси, които не се задават. Стара Загора си има и друга, официална река - Бедечка - красиво място, покрай което минава и железница. Но това е моята пък си Река и аз не я заменям за нищо на света. 

Няколко забележителности покрай реката са къщата на "старозагорския Гауди" - строена десетилетия, достроявана и преправяна и ставаща все по-характерна. Накрая е зарязана. Но остава като изключителна забележителност на града. Или поне на моето детство. 








А там, където сивотата на архитектурата надделява, старозагорци знаят как да осигурят своя неповторим почерк. 








Ето и как се създава етно-усещане сред бетона на града - цветовете и конструкцията на този двор, който едва се вижда отвън, са забележителни и носят поне за обитателите на къщата своя неповторим чар. 














И, разбира се, освен етно, градът има и своето специфично местно послание. Казват, че денят на един заралия не е бил пълноценен и завършен, ако не е приключил в хамбургери "Принс". Е, не съм имал никога възможността и желанието да вляза и да пробвам въпросните сандвичи, главно заради ето тази табела, която от близо 20 години краси входа на заведението. Ако само аз си мисля, че снимката е от друг жанр, значи приемам, че проблемът е в мен. Но така, де, оставям я да говори сама за себе си. :)

След като тръгнем нагоре от реката към Аязмото, минаваме по една от най-красивите улички в Стара Загора - ул. "Калоян". Всеки нейн ъгъл има особен чар и носи своята история, показва нещо от миналото, нещо от настоящето и нещо от бъдещето на града. Оставям няколко снимки сами да говорят за себе си. 

Улица "Калоян" е също и особено място, част от онова, което е едновременно тъжна носталгия и весело намигване, едно застинало във времето място, което на практика не води доникъде. Защото пътят е спрял и преграден. С дувар и ограда. Но в същото време е място, където можем да се завръщаме. Независимо как се нарича и какво е то за всеки от нас... Няколко образа от пътешествието из целия град ще ни дадат това усещане, което е неповторимо, истинско и част от нас.

Невъзможно е да се мине Стара Загора, без да се видят места, обиталища, пътища и посоки, които носят със себе си своето минало, своите спомени и своите усмивки. Понякога те са красиви, понякога те са грозни, но всички те са част от моята си Стара Загора. Там е Домът на Детството, там са блокове, училища и места, където са прекарвани часове и дни. Там е моят земен рай. 

И така, след обиколката на познатото, старото и незабравеното, стигаме до Новата Стара Загора. Не успях да видя много от нея в кратката си обиколка, но тя има своите красиви  и не-толкова-красиви страни. Тя е обнадеждававаща, защото дава нови пътища на своите жители:

но и обезсърчаваща, защото отнема надеждата, че има смисъл да се бори човек в тази страна, в която #кой е на всеки километър и няма намерение да отстъпва:

И така, довиждане, Стара Загора, никога няма да мога да се разделям с теб безчувствено. Винаги ще имам нужда от теб, и, както казва големият старозагорски поет Янко Димов, загинал през 2013 г., нелепо прегазен от тролей в столицата, "аз винаги ще се завръщам" при теб под една или друга форма. Защото ти си голямата ми свобода. Стара Загора е "градът на поетите и липите" и затова е подходящо да завърша този очерк с прекрасното стихотворение на Димов:

И винаги ще се завръщам в този град – такава орис

гори в сърцето ми – не мога я избегна никой път.

Зоват ме пътища различни с надежда или с тиха горест,

далечини невероятни с миражи цветни ме зоват.

И аз пътувам, аз отричам спокойствието на душата

и примирението тихо на мисълта и на кръвта.

Изгрявам в светове високи или потъвам в низината

на нощи, черни като вино, изпито в глуха самота.

Пилее се момчето – шушнат по ъглите – какъв пройдоха!

Едни ме съжаляват, други със злоба гледат на това.

Те не разбират, че у мене кръстосва нашата епоха

жестоките си като шпаги въпроси, драми и права.

О, те не знаят, че съм плакал скрито, че съм вил от болка,

когато подло ме е удрял приятел или хвалил враг,

когато със душа смутена съм падал в бездната дълбока

на отчаяние и слабост – далече от домашен праг.

Но пряко обичи нетрайни, но пряко подлост или корист –

аз не забравям откъде съм поел под своята звезда.

И винаги ще се завръщам в този град – такава орис

гори в сърцето ми. И тя е голямата ми свобода!

Янко Димов

Честита нова 2015 година и простете. #ДобратаНовина е, че нашето вчера никой не може да го пипне и вземе. А нашето Утре - е, то е в ръцете на Господа и там е най-добре да остане. По-добра новина от това няма. :)

Марти Райчинов, 31 декември 2014 г.

П.п. Специални благодарности изказвам на:

* Асен Асенов, за вдъхновението в търсенето на "моята пък си България";

* Цветелина Илиева, за откриването на стиха в началото;

* Десислава Мухтарова, за това, че ме насочи към някои от тези кътчета;

* Сценаристите на филма "Вчера", за това, че след толкова гледане, този филм успява да ми даде нови и нови смисли и едва вчера осъзнах своето значение на цитата от Шекспир, с който той започва:

Macbeth:

To-morrow, and to-morrow, and to-morrow,

Creeps in this petty pace from day to day,

To the last syllable of recorded time;

And all our yesterdays have lighted fools

The way to dusty death. Out, out, brief candle!

Life's but a walking shadow, a poor player,

That struts and frets his hour upon the stage,

And then is heard no more. It is a tale

Told by an idiot, full of sound and fury,

Signifying nothing.

Macbeth Act 5, scene 5, 19–28

МАКБЕТ

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица

на срока ни. А всички наши „вчера“

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Фу, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…

Mакбет, Пето действие, Пета сцена, 19–28

Превод от английски: Валери Петров, 1974 (Пълни авторски права)