Когато преди година в недоумение и ступор изкарах няколко дни след атентата в Париж, за момент живеех с усещането, че светът на зомбитата от сериалите сякаш е по-добър - поне е предвидим, обясним и сравнително простичък. Как можехме да обясним това, което се случва около нас? Как можехме да живеем със себе си... Оттогава е този текст и наистина смятам, че днес вече #добратановина е концертът на Стинг в Батаклан и възможността ни да се учим да живеем гордо и без страх.
Предпоследната излъчена серия на "Живите мъртви" (чието оригинално заглавие всъщност е 'The Walking Dead' или "Ходещите мъртъвци") беше изцяло посветена на концепцията за неприкосновеността на човешкия живот. Сериалът спря сюжетните си линии, за да предаде вярата, че ако въобще има хора, които са истински обсебени от злото, то те са изключително малък процент, дори сред престъпниците. За душата на останалите си струва да се бори човек и докато те са живи, не са мъртви (както и да звучи това). Затова българският превод на филма е тотално погрешен.
Тотално погрешна е и концепцията, че злото може да се бори със зло. По замисъл на сътворението Господ не ни е дал да се разпореждаме с човешкия живот. Това, което се случва на толкова много места по света като Ливан, Сирия, Париж, по-рано и в Нигерия, където деца бяха използвани за бомби е толкова противоестествено, толкова чуждо на природата ни, че в такива моменти се спираме и умът ни за момент отказва да осъзнае случилото се. "Удар по съвестта на света", бе казал тогава изпълнителният директор на UNICEF Антъни Лейк. Колко по-голям е този удар днес.
Бог да дава утеха и надежда на всички във времето, когато войната почука на нашата врата и да помним, че на други места тя се е настанила трайно и не отскоро. И да дава мъдрост да й се противопоставим така, че да продължим да се чувстваме човешки творения и след това. От животните ни отличават много неща, но едно от най-важните е моралната отговорност за същността и действията ни.
Да не забравяме също и че живот след смъртта има в упованието в жертвата на Христос на кръста. Той умря, за да сме ние живи. Дори да умрем. Иначе сме просто dead men walking, докато мине отреденото ни време.
Ако още не сте чували за новата световна мания "хугa" - това e датската концепция за щастието в живота (пише се hygge). Трябва да призная, че прегръщам тренда с отворени обятия. Накратко, това е идеята да се оставиш на мига, да се отдадеш на случващото се и малко по-малко да се грижиш за утрешния ден и следващия момент. Те няма да избягат, но ще ти съсипят и сегашното малко, което имаш. Напоследък този термин все повече изскача, сякаш сега откриваме топлата вода. А още Христос говори, "не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето" или "кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?", или за врабчетата и полските цветя, които никак не мислят как да се нахранят и напоят. Хубаво е и в контекст да видим всички тези мисли, за да не изпаднем в крайности.
Дали заради това си отношение датчаните са редовно в челната тройка на най-щастливите народи в света (те са на първи места и по други, по-определими фактори), не знам, това оставям на друг да определи (както и какво всъщност означава "щастлив народ"). Знам само, че като видя "хуга" около себе си, успявам не само да я разпозная, но и все повече да й се наслаждавам в пълнота и да се опитвам да я правя част от себе си.
Точно това правят за мен тези дни Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени с новия си албум "10 1/2". Не мога да им се наситя. От една страна защото 2-годишната ми дъщеря Ария иска непрестанно да слуша песните и да се провиква на всяка дълга гласна "О-о-о би-и-и ча-а-а" или "(а когато) ти-и-и-и-и" и за нея това е еманация на Музиката. От друга страна обаче защото тя усеща инстинктивно нещо, което и ние с майка й долавяме далеч по-съзнателно - че трябва за миг да спрем с грижите и да забавим скоростта, за да видим света спрял и да се насладим на мига, който Господ ни е подарил. Какъвто и да е той.
Това обаче не е всичко. Стефан винаги е бил силно отдаден на театралното изкуство. И за него всяка песен е постановка, в която излива душата си. Понякога от тази душа излиза тъмнина. Човеците сме така и никой сред нас не е юберменш. Най-често обаче след това рязко се появява лъч надежда. Но нищо в целия процес не остава скрито за слушателя, макар често метафорите да изискват силното въвличане и емоционално участие. Защото някои песни са пълна отдаденост на емоция, но други са форестгъмповско преминаване през историята в призмата на една душа. И изискват лично участие. Нещо като с Димо и П.И.Ф., но по много различен начин.
Стефан владее и нещо друго, което рязко го отличава от масата "изпълнители" у нас. Това е самоиронията. Умението да цитираш сам себе си, без да се самоизтъкваш, а тъкмо обратното - да покажеш, че знаеш прекрасно силните и слабите си страни - това е сила, която малцина притежават. Тя привлича другия и го прави съпричастен и по-внимателно. Затова аз бих призовал да слушаме повече и по-внимателно думите на Стефан. Те са без претенция, но са изстрадани, премислени и поетични.
И наистина, макар понякога да губим пътя, макар понякога да не намираме сила да се събере, тук никога, ама никога няма да изгубим няколко котви - това са неразривните връзки с:
Природата и морето. От китарата на плажа, през преминаващата нова звезда по брега, но намирането на забравения бряг с цвят зелен морето стои като лайтмотив със своя безкрай. Природата винаги е там - за тези, които я ценят и за тези, които не знаят какво да правят с нея. "10 1/2" е албум, който се слуша най-добре на път и сред природа.
Другия и себе си. Връзката с приятелите, с близките и най-вече със себе си като основа за изграждането на вътрешния ни свят. Пътуването през живота и изживяването на грешките, без които нямаше да съм това, което съм.
И, разбира се, Любовта. Бъдеща и минала, възможна и невъзможна, дълбока и плитка, лека като хелий и тежка като разполовен човек, дълга като вечността и застинала като безкрайна нощ. Една любов е океан и един живот не е живян, щом не си треперил за някого.
Нищо в този албум обаче няма да е същото, ако не бяха тук и обичайните заподозрени. Групата задава тон и със своя опит, страст и владеене на музиката правят всичко при Стефан да изглежда по детински лесно. Стунджи, Еко, Миро и Иван Лечев са оставили своя отпечатък навсякъде, където са преминали - достатъчно е да споменем Подуене Блус Бенд, ФСБ, Елица Тодорова и песента Огън, Аморик или Сафо. Поотделно тези музиканти са работили и работят с най-големите не само на нашата сцена. Тука-там-там, тука-тука-там - днес те са заедно и творят нещо, което няма да е история, но винаги ще въздейства.
От корена на "хуга" идва и английската дума за "прегръдка" (hug). Стефан и заподозрените сякаш прегръщат света, като го превръщат в огледало на душата. В него всеки може не само да се намери, но и да се впусне в онзи огледален свят. Където навън е зима, но в теб е лято.
Стефан никога не е възприемал себе си като първо и само певец, като звезда на родния музикален небосклон. В различни периоди на живота си той се е захващал с театър, с театрална музика, с кино, с писане на стихове. Изкуството за него е единна цялост, която не се разчленява лесно. Но във всяко нещо, което прави, той влага страст като за последно. И когато Господ даде някому толкова разностранен талант, единственият правилен отговор е да го огледаш и да се стремиш към съвършенството с много труд и много себераздаване. Дори да ти идва отвътре. Тогава даваш на хората повече от надежда.
Докато има хора тук като него или Камен Донев, или Димо от ПИФ Територията ще е малко по-малко самотна. И повече "хуга".
Казват, че животът започвал на 39. Колко е вярно, не знам, но благодарение на моето семейство и на мои близки (за което съм им благодарен повече от възможното), успях да изпълня времето в по-малко от един месец с невероятна и уникална музика, която ме върна назад в годините, даде ми уникален поглед напред и ми позволи да си взема едно емоционално сбогуване. Но нека си ги припомня подред, защото продължавам да съпреживявам всеки от тези концерти по различен начин.
снимка: Йоана Райчинова
На 26 май бяхме с Йоана на премиерата на първия албум на новата група Jeremy? Бях чувал много за тази група, най-вече от Йоана, която се пленяваше с тяхната музика ден и нощ. Моят интерес, да си призная честно, се породи, когато разбрах, че бившият басист на Аморик и още по-бивш на P.I.F. Емо Бонев свири в бандата. Винаги съм твърдял, че Емо е в основата на първоначалния успех на P.I.F. преди много години и неговият усет към хармониите и тоновете зад основната мелодия правеше онези първи песни хитове, които и до днес остават велики. Нали помните, един акорд не е акорд, докато басистът не се е произнесъл по него. Това важи в най-пълна степен за Емо. За мен той вече официално е свирил в три от четирите ми любими български групи. А още по-готино е, че вокалистът на четвъртата - Свилен - се появи като гост-музикант на концерта. Трябва да кажа обаче, че Jeremy? ме покориха от първата си песен. Това е музиката, която искам да слушам и която купувам директно, без да се замисля. Албумът се появи в интернет пространството още по времето на концерта и беше закупен от мен секунди след това. (Обичам съвременните технологии!) Групата, разбира се, не остана незабелязана и вече не е само за местна употреба, като беше повикана да подгрява турнето на Queen and Adam Lambert (за него малко по-късно) в три държави. Наистина изключително признание за едно невероятно явление в музиката. Ето малко нещо хубаво от тях, с което се надявам да ви зарибя:
Не беше минала още емоцията от този концерт, когато получих уникалната възможност да се върна в младежките си години. По повод случайно съвпадение на моя визита във Виена ми подариха билет за концерт на The Corrs на 02 юни. Израснал съм с тази група и съм слушал до припадък Breathless, Runaway, So Young, Only When I Sleep и куп други хитове. Трите сестри и брат им умееха да правят завладяваща емоционална музика и винаги съм си мечтал да посетя техен концерт. Преди десет години обаче групата се раздели, защото и четиримата решиха правилно да обърнат внимание на семействата и децата си. Поредната ми мечта остана в миналото, но не и добрите спомени.
Снимка: Мартин Райчинов
Общо осем деца по-късно, през миналата година групата решава да се събере и да направи нов албум - White Light. И тръгва на турне, с пречистен, по-ярък, по-рафиниран звук, доста повече жица и преживяно присъствие на сцената. Моят (почти) случаен сблъсък с тях беше истинско откровение, връщане към корените и старата любов, която ръжда не хваща. Наистина е интересно да се види в такива моменти каква музика е слушал човек преди години, какво харесва днес и каква е пресечната точка между периодите. Чудя се дали всичко, което харесваме, може да се промени и да стане неузнаваемо. Дадох си отговор на този концерт. Заедно с още няколко хиляди души преживяхме едно и също - усещането за непреходност и щастието от това, да се върнеш назад в годините. Послушайте с мен. Няма значение какво и простете за качеството на видеото. Пожелавам на всеки да има възможността да изпита онова чувство на задоволство и завършеност, което дава изпълнението на една дългогодишна мечта. А White Light си струва, за който харесва такава музика - ирландското сърце има в себе си много, много какво да покаже (както видяхме и от готината ирландска агитка на това европейско по футбол).
Снимка: Йоана Райчинова
Броени дни след това лятото изкара първите групи на открити сцени, този път на фестивала "Цвете за Гошо" на 05 юни, където, макар и за кратко, се полюбувахме с Йоана и Ария на P.I.F. (за които стана дума малко по-горе). Това е групата, която в моите очи за дълго време поне още ще е с неоспоримо първо място в класацията на българските банди. Невероятната театрална смес между музика, текст и представление прави преживяването на техните концерти нещо повече от слушане на музика. Димо, да припомня, е завършил Кукли в Натфиз - и му личи. Освен това Димо е страхотен баща на малка дъщеричка, за която е написал една невероятна балада, просълзяваща ме от радост всеки път. И не на последно място с P.I.F. ни свързва първото участие във видеоклип на Ария и цялото ни семейство - точно преди година бяха записите на готината песничка "Юли". И понеже е особено подходяща за времето на годината - ето я. Оставям ви да ни откриете там.
Снимка: Йоана Райчинова
Голямото, голямо шоу за двама ни с Йоана направиха Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени на 17 юни. Макар билетите да бяха сравнително скъпички и това сякаш върна известна част от хората, организацията и представянето бяха на изключително ниво. Имаше бар с напитки, седалки за по-мързеливите и дансинг за по-ентусиазираните. Постепенно концертът така набра скорост, че всички пяхме с пълно гърло, а новите песни от албума 10 1/2 грабват с първо слушане. Самата песен 10 1/2 се казва така, защото един ден се събрали в 10.30 часа с идея за песен, а в 14.30 часа тя вече е била записана и мастерирана. Жалко, че няма екип на Гинес да отбележи чудото. С тези музиканти сякаш всичко се получава лесно, леко и неповторимо. Заслужава си да ги отбележа.
За Стунджи вече всички знаем, неговите умения на барабаните са главозамайващи. Еко е моят вдъхновител на бас-китарата, мисля, че заради него се захванах с този инструмент преди мноооооооооооооооого време, когато той още свиреше с Васко Кръпката. (Той ме "научи" на много трикове, включително и малкото сола, които съм се престрашавал да свиря, както и да свиря без перце.). За Иван Лечев не знам дали има смисъл да говоря, той е сред динозаврите на родната музика. Предполагам, че Миро ще е по-непознат на българската аудитория, но тъй като тук явно се въртят едни и същи имена на групи, ще спомена, че и той е свирил в Аморик в Ирландия, заедно с Емо Бонев от Jeremy? Светът е малък... А Стефан - Стефан е просто Вълдобрев и става все по-улегнал, все по-откровен и има такава голяма душа, че се разлива, покрива всеки недостатък и оставя всичко на сцената, докато няма вече какво да се каже и изживее. (Голямо удивление тук при нас настъпи няколко дни по-късно, когато открихме, че онлайн албумът се купува почти двойно по-скъпо, отколкото на диск. Но... всеки има право на ценоопределяне.)
Снимка: Иво Орешков
Не беше минал и ден и бях в Благоевград по работа, като попаднах вечерта на концерта на моята любимка Zaz на 18 юни в рамките на фестивала Francofolies (пълна загадка за мен беше подборът на групи за участие в този фестивал, на всичкото отгоре завършил с наградите на БГ радио, но няма значение). Гледал съм Zaz вече в НДК и я пропуснах на два пъти, когато пя на българското черноморие. Тя очевидно обича България, а по-любопитното е, че България обича нея също. Надявам се пак да се върне, нейната музика играе по много тънки струни на емоционалността, а текстовете й имат такава искреност, която, съчетана с неповторимия й тембър, рядко оставя някого безучастен. Вижте видео на песента "Фея" с английски субтитри. Много силно. Не мога да пропусна забележката си към организаторите на фестивала. Площадът в Благоевград е възможно най-неподходящото място за подобно мероприятие, на което се очакват около 15 хиляди души. Той е тесен и дълъг, прави кошмарна акустика и гъчканицата наистина отнема огромна част от удоволствието. Но спомените обикновено имат склонността с времето да карат неприятните усещания да избледняват и да оставят само красотата на мига. Радвам се, че бях там, преживях това и видях приятели, за които иначе все не остава време.
Никой и нищо обаче от всичко по-горно не може да се сравни с концерта на Queen and Adam Lambert на 23 юни. Когато разбрах, че се подготвя такъв концерт, дълго се колебах дали да купувам билети, но в крайна сметка се отказах, заради цената. И бях изненадан с невероятен подарък от прекрасното ми семейство - с два билета пред сцената. Снощи този подарък се осъществи и трябва да призная, че емоцията от този концерт надхвърли емоцията от шокиращата новина за брекзита. Още съм подвластен на мига и не мога да повярвам, че щях да пропусна подобно нещо. В интерес на истината съм фен на Адам Ламбърт още от 2009 г., когато той стигна до финала на Американ айдъл и не го спечели, само заради ориентацията си. Тогава наистина ме спечели със стил, усещане за музиката, бунтарство и истинското си въвличане в своята стилистика, с която сякаш те отвлича на свое си място. Днес той е завършен изпълнител, който умее да прави шоу, както малцина го могат. И не - не е заместник на Фреди. Още в началото той каза в една емоционална реч, че за него е единствено чест да пее на сцена с легендите от Куин и че Фреди е един и никога няма да има втори. След това беше себе си и всеки негов жест, поява и изчезване, играта с публиката, микрофона бяха едно цяло с музиката и шоуто. Гласът му е неповторим, а аз настръхнах целия, когато на Бохемската рапсодия той спря да пее и екраните пуснаха Фреди... А Брайн Мей е машина. Не знам дали има китарист като него, а той е на 69 години. Изнесе цялото шоу на гърба си и не се умори над два часа. Роджър Тейлър изпя песен и представи сина си като наследник на барабаните. Сред публиката имаше хора, които са чакали 40 години този момент и изглеждаха, сякаш животът им вече е постигнал пълнота. Подобно шоу рядко, много рядко се среща. И уникалният бонус беше да завършим този маратон там, където започнахме - с Jeremy?, които, както споменах в началото, бяха избрани да подгряват концерта у нас. Безценно. Имам нужда от време да осмисля всичко, което ми се случи през последния месец. Да го изживея и да бъда по-добър човек от това. Изкуството има този ефект. Благодарен съм на Бога, че имам такова семейство, което до голяма степен споделя моите музикални вкусове и усещания, а там, където се разминаваме, ме търпи и ми дава възможност да се отдам на това, което ме вдъхновява, за да мога и аз на свой ред да опитам да вдъхновявам. И това е #добратановина. Пожелавам я на всеки. Надявам се и на 40 животът все така да "започва".
24 август 2015 г. Кой е най-ценният „урок“, който си научил от твоето дете?
В момента – че личните нужди не са чак толкова важни и спираш да ги мислиш като толкова значими, когато едно малко човече има нужда от теб. Винаги съм мислел, че имам нужда от моя дълъг нощен сън, сега разбирам, че спокойно се оправям и без него, защото съм насърчен, че съм правил нещо по-важно, което отеква във вечността.
Често си задавам въпроса какво мога и трябва да дам на дъщеря ни като задължително и безусловно знание. От една страна за мен е важно тя да открие всичко сама за себе си, да бъде откривател, да търси и всяко познание да бъде плод на собствени усилия. От друга страна обаче има едни базови основи, които за мен са неприкосновени и същностни, за които не бих искал да се чуди и да търси.
Естествено, не знам как и в каква посока ще се развие, тъй като това е човече със своя същност и своя посока. Но бих искал да направя, каквото зависи от мен, за да може тя да цени приятелите, да бъде вярна, да бъде почтена, да прави на другите само онова, което би искала на нея да се прави и не на последно място - да изявява вяра в Бога, в Който аз вярвам. Този Христос, на който в рамките на месец цял свят празнува възкресението.
Този същият Бог е създал и творението около нас и ни е дал ясната и недвусмислена отговорност да го пазим, развиваме и да бъдем добри настойници. Да, ние сме най-интелигентните мислещи създания на планетата, но за съжаление често нямаме никаква представа как да използваме своя интелект и творим зло, рушим и убиваме. Защо... не знам. Никога няма да мога да разбера.
Едно от най-чудните и важни неща, които искаме да научим Ария и които са сред базовите, безусловни и неоспорими принципи е как да пазим природата и земята, как да бъдем верни и да оценяваме това, което имаме. Затова искаме да й създадем непосредствена връзка с дивата природа и сме благодарни, че имаме под носа си планината Витоша, където тя може да изпита всичко това и много повече.
Затова ето ни нас - Ария се възхищава и ахва пред всяка тревичка, цветенце, докосва всяко листенце, слуша всяка птичка и гледа с благоговение всяка течаща вода. Защото на нея й е дадена една особена чувствителност, която сякаш прави връзката с природата и подсъзнателно знае как да я пази. Надявам се това да можем да научим и ние. Защото тя е наш учител.
И в тази връзка искам да споделя един проект на учениците от 6 клас от частното училище "Петко Славейков". Това е макет на околната среда, каквато я искаме и каквато би могла да се превърне, ако не сме внимателни. Не само в собственото си поведение. Но и в отговорността си да я пазим от посегателства.
Днес на Витоша видяхме много бутилки, кенчета и други боклуци. Не знам кой и как е решил, че е добра идея да ги захвърли. Не знам генерално кой и как решава, че е добра идея да посяга на природата. Но знам, че всеки път, когато с лични или общи усилия спрем подобни античовешки пориви, всеки път, когато изграждаме по малко съзнание, ние всъщност градим вечността.
Изказване пред студенти - лидери на малки общности
Лидерска конференция на Българския християнски студентски съюз
Трявна, 3 март 2016 г.
Трявна и Ерусалим. Виждам ги като две лица на една и съща монета. Виждам много сходства в тях и наистина се вълнувам, че тези прилики се изявяват точно днес.
През 2000 г. по кината излезе един филм, който малцина от вас помнят, тъй като кинематографично не би стигнал до надпреварата за Оскарите, макар в него да играят звезди като Кевин Спейси, Хелън Хънт, Хейли Джоуел Осмънд, Джим Кавийзъл, че дори и Джон Бон Джоуви (всъщност дори само неговото участие вече казва достатъчно за несъстоятелността на филма). Той обаче има огромен емоционален заряд и няма да ви остави безучастни. Аз го помня и до днес.
Той се казва "Предай нататък". Филмът разказва за един учител по Социални науки (Кевин Спейси), който дава задача на своя клас от 11-годишни деца да измислят идея, която ще промени света към по-добро - и след това да я приложат. Давал тази задача всяка година на децата в неговия клас. Защото иска да ги накара от малки да вярват, че нещо в този свят зависи от тях. Както самият той казва в своята вдъхновяваща реч още от самото начало: “Очаква ви един цял свят и дори да не искате да се срещате с него, той ще дойде и ще ви удари като мокър парцал в лицето.” След това се опитва да ги предизвиква да мислят извън рамките и извън всякакви ограничения. “Границите на възможното са единствено в съзнанието ви” - казва героят на Кевин и сам не знае колко е прав.
И всяка година децата излизат едно след друго с прекрасни идеи. Като например едно от тях, което решава, че ще направи онлайн платформа, в която ще организира всички китайски деца в един зададен момент едновременно да подскочат. Нещо, което определено би променило света. Най-малкото ще измести орбитата на Земята. Пък кой знае, може това да е за добро.
Едно от момчетата обаче измисля задача, която нарича "предай нататък". Задачата изисква да намериш трима души, които не могат сами да се справят с нещо. Трябва обаче да е нещо голямо, да е истинска нужда и да изисква много голяма жертва от теб. И най-вече - трябва да е безкористно. Единственото нещо, което ще искаш в замяна, е всеки един от тези хора да намери на свой ред други трима, на които да помогне. И всеки от тях - също по трима. Ако можете да смятате в геометрична прогресия, ще видите за какъв ефект реално иде реч.
Целта му обаче е не просто да изкара добра оценка в училище, но наистина да помогне на някого, защото е дете, изтъкано от емпатия и усещане за близост. И най-вече - дете, което много обича майка си и тя се превръща в един от косвените “обекти” на “предай нататък”. Изоставена от своя мъж и работеща на две места, без възможност да отгледа детето си правилно, тя сама се бори с куп проблеми и неусетно се връща към стария си проблем с алкохолизма. Постепенно детето се проваля една по една със задачите, които си поставя. Един наркоман за известно време се избавя от зависимостта, за да изпадне в още по-тежка криза след това. Едно момче не получава нужната помощ и се озовава пребито в кофа за боклук, без да има желание да предава комуто и да било каквото и да било. Един осакатен мъж отказва да приеме любовта, защото се страхува твърде много от отхвърляне.
Нещо обаче зад кулисите работи. Тайно и полека. И един провал на една училищна задача, който може да доведе единствено до добра оценка за старание, внезапно се превръща в една невиждана вълна от прояви на добрина и достига мащабите на невероятен национален феномен, покрил Америка от бряг до бряг. “Вземете всички онези неща, които не харесвате в този свят - и ги обърнете с хастара навън.” Този завет не остава глух. Вижте филма. Какво общо обаче има всичко това с приликите между Трявна и Ерусалим?
Вие. Точно така.
Една група млади ентусиасти се е събрала тук с едничката цел да промени света. Тази група обаче не си прави социални експерименти, макар изходът отново да е на живот и смърт. Тази група има предимството да знае, че е обречена да успее.
Преди две хиляди години една подобна по размер на тази група, в един също толкова отдалечен край на империята, какъвто сме ние в периферията на Европейския съюз, вече направи това дело. Тръгна и преобърна света с главата надолу. С хастара навън. Не защото бяха велики личности и притежаваха супер сили. Ни най-малко. Тази група се състоеше от хора, които в много отношения бяха много по-сбъркани от който и да е от нас. Петър беше импулсивен и невъздържан рибар, прост човечец.
Матей беше силно недолюбван бирник, нещо като шеф на митница.
Юда предаде Христос.
По-късно бе повикан Павел, който е гонител на християните с едничка мисия да ги унищожи.
Христос обаче ги нарече “пратеници”. И ги хвърли в света, с ясното съзнание за границите на възможното. Защото те не разчитаха на своя си акъл, сила или умения. Те просто бяха уверени, че са прекарали три години с живия Христос. За Павел пък по-скоро три минути бяха достатъчни. И знаеха, че смъртта не Го е победила, а тъкмо обратното. И най-вече - имаха силата на Духа, чието свръхестествено присъствие изпитаха.
Така преди 16 години един филм, който помня и до днес, показа как става на дело това. Защото доброто у нас не е наше си. То винаги е Божие дело, под каквито и да е термини да го крием.
Между другото, стоим на земя, която с живия живот демонстрира това. Трявна е дом на първата възрожденска художествена школа в страната. Може с дни да се говори по темата защо изкуството е важно за изграждането на една личност и нация. И как, ако искаш да контролираш един народ, не ти трябва да го мачкаш и убиваш. Просто трябва да му отнемеш образованието и изкуството. Или да ги опошлиш, както е в днешно време, но то е същото.
В тази връзка, когато слезете на площада, обърнете специално внимание на сградата на Старото школо. Тя е строена в началото на 30-те години на 19 век и, ако не се лъжа, е най-старото училище в страната.
Нали знаете какъв е бил принципът на килийните училища у нас през Възраждането, когато е било натрупването на знание и не сме имали подготвени учители?
Точно така - Предай нататък. Дело, което променя света. Едни предават на други, те от своя страна на трети верни - и така нататък. Звучи ли ви познато? Няма голяма творческа идея, която да не идва от Бога, това винаги ще го повтарям.
Тук са родени Пенчо Славейков и Ангел Кънчев. Това са личности, стъпили и израснали върху предаденото от верни други преди тях. Реално ползвали се от задачата “предай нататък”. И безспорно сред гигантите на нашето Възраждане и след това.
И не на последно място, макар това да не съм го казал официално - това е домът на така наречената “жива” бира у нас. За който се интересува, после можем да обсъдим качествата й, но важното е никога да не забравяте, че тук животът кипи и се предава на поколенията.
Затова ви моля и насърчавам. Използвайте духа на това живо място. И най-вече - използвайте Духа на живия Бог. Бъдете за хората тази квас, която ще направи живота им малко по-добър. Не правете всичко с едничката користна цел да спечелите души за Божието царство. Това ще дойде само. Бог знае как да го постигне. Вие предайте нататък онова, което ви е дадено, живейте пълноценен живот и го споделяйте максимално с всички около вас.
Другото е Божа работа. Обещавам ви, ще й се насладите максимално.
За съжаление момчето от филма "Предай нататък" не успя да види резултата от своя труд.
Нито пък Славейков.
Нито реална видима полза от художествени училища се е видяла веднага.
Нито първите апостоли всъщност са имали представа докъде ще се простре делото от усилията им.
Но светът няма да е същият, след като ние излезем оттук. При това без да се напъваме. А просто като сме християни. Което на гръцки означава “малки христосчета”. И първите вярващи не са се нарекли така сами, а това име им е дадено от околните. Само защото са виждали, каквото са видели.
Нека Христос в нас да ни прави да отразяваме Него. Като в огледало.
И понеже обичам да говоря за филми и вярвам убедено, че качественото кино, както всяко качествено изкуство, ни разкрива част от личността на Духа, независимо дали го назоваваме “християнско” или “светско”, сега се сещам за още един филм. Още се обсъждат тазгодишните Оскари, а този взе четири големи статуетки през 2010 г., заедно с още 98 награди.
“Речта на краля” разказва за един тежко болен крал на Великобритания, който е на път да си иде. Оставя след себе си четирима сина, от които един абдикира скандално и короната отива най-неочаквано в Бърти - най-неподготвения сред останалите. Той е… в общи линии смотан и с ниско самочувствие. И най-лошото - заеква. По нищо не може да бъде оприличен на крал, а братята му, които са готини и популярни в очите на обществото, не правят нищо, за да му помогнат в това.
Той толкова много страда от положението и неадекватността си, че заявява “Ако си обикновен човек, какво основание имаш да си крал?”
Обаче не спира да се бори със себе си, с недостатъците си и най-вече - със самочувствието си. И въпреки, че братята му са толкова по-куул от него, последните думи на старият крал на смъртния одър са: “Бърти има повече кураж от всичките му братя, взети заедно.” И тези думи преобръщат света му. Вижте филма.
Някога си, в дълбоката древност, един друг “обикновен” човек също заекваше. И беше “тежкоезичен”. Но Бог преобърна света чрез него. И нито той, нито Бърти, нито вие сте обикновени хора. Вие сте царско свещенство.
Затова, като си тръгнем от тук, “когато ви отведат в синагогите, пред управителите и властите, не се притеснявайте как ще се защитите или какво ще говорите, защото в онзи момент Светият Дух ще ви научи какво трябва да кажете”. Помнете и препрочитайте думите от Лука, 12 глава..
Думи на Христос, не мои. Между другото, героят на Кевин Спейси във филма “Предай нататък”, искрено изненадан от реакцията на дадената от самия него задача, възкликва в една от най-хубавите сцени във филма: “Аз всяка година давам тази задача и винаги я оценявам по старание, а не по резултати. Всъщност аз НЕ очаквам да я изпълнят!”
Е, Христос не само очаква да свършите делото. Той знае, че ще го изпълните. Неслучайно е поверил Царството си на вас.
