#МоетоСиВчера

Моята си Стара Загора

"For last year's words belong to last year's language

and next year's words await another voice.

And to make end is to make a beginning."

Little Gidding

-- T. S. Eliot

В последния работен ден на 2014-та година, направих една чудесна разходка в мразовитата Стара Загора, с която да се върна в онези прекрасни мигове на моето детство. Беше вълшебно, чудесно и много красиво.

Затова предлагам този пътепис в снимки за едно забележително пътуване в настоящето на едно незабравимо минало. Това са онези гледни точки, които останаха в мислите и спомените ми - и които няма да се видят в картинките на гугъл.

Бул. "Цар Симеон Велики" - сърцето и душата на града, пешеходната улица, която "диша" (макар сравнението да е неуместно в светлината на някои последни събития). През пролетта и лятото дърветата от двете страни образуват невероятно красив цветен тунел, под който се случва почти всичко интересно в този град. И сега тя беше оживена, населена, навсякъде бяха отворили дървени къщички, в които се продаваха всякакви приятни неща, създаващи коледно настроение. Единственото нещо, което й липсва, е греяното вино. 

Разкопките на Августа Траяна, вече отворени за туристи и посетители. Уникално е чувството да се разходиш из един древен град, който е оставил следа и днес. Част от този град е откритият Античен театър, където незабравимата Старозагорска опера е поставяла "Тоска" на Пучини, "Кармен" на Бизе и множество други постановки за удоволствие на местния културен живот. Страхотни места, запазен древен живот, а за подобни гледки в други страни вземат десетки евро за разглеждане, в които включват пътеводител на няколко езика, отделно

продават картички, магнитчета, фигурки и цялата възможна гама на туристическия бранш. И само с малко реклама може да стане ясно на всеки, че в България имаме далеч по-запазени и интересни артефакти от по-голямата част от традиционната "туристическа" Европа. След което започват да процъфтяват хотелите, развлекателната индустрия, транспорта и всичко останало принадлежащо, водещо до приходи от десетки милиарди евро годишно в съседна Гърция например. Дали и Старозагорска община предвижда подобни начинания, предстои да видим.

Парк "5-ти октомври" или повече известен като Градската градина е мястото, където за първи път като дете видях шах с големи фигури. Всъщност това изживяване бе толкова вълнуващо за мен, че ходих всеки ден с часове да наблюдавам как хората местят фигури, които бяха с моя ръст. Сякаш шахът изведнъж придоби някаква магическа функция и завинаги се превърна в онзи тайнствен ритуал за малцина посветени, какъвто е и до днес за мен - и затова толкова ценя и уважавам всички мои приятели шахматисти.

В центъра на Градската градина има паметник-монумент на загиналите в Балканската и Първата световна война, място, към което винаги съм изпитвал особено уважение като дете, без дори да съзнавам защо. Някога тук гореше и вечен огън. Сега се оказва, че не бил толкова вечен.

Кипарисите на Стара Загора са интересно явление в българската флора. Това дърво не е характерно за България и за нашия климатичен пояс. Засадени са обаче преди години на няколко места близо до стадиона в града и са се превърнали в особен символ. Навсякъде, където ги има, те растат в непосредствена близост през блокове и достигат до седмия етаж на по-високите кооперации, осигуряващи неповторима гледка на живеещите там. 

Стефан Вълдобрев често разказва как като малък е израстнал в един такъв блок (може би този?) и той му е осигурявал едно особено чувство, с което е запомнил и града, и своето детство. Красиво...

Споменавайки стадиона, това е мястото да отбележим и най-вълнуващото място за футбола в България - домът на "Берое". Зелените са сред величията във футболната история на страната - една титла, две купи на България, една Суперкупа, едно трето място в шампионата и четири финала за купата, a в тази страна, където футболът е окупиран от политиката, парите и сенчестия бизнес, това е една чудесна визитка. А към нея трябва да добавим и международните спомени като 1/4-финал и 1/8-финал за КНК, четирикратен носител на Балканската купа, 1/8-финал на Лига Европа и 1/16-финал за Шампионска лига. Това е простата статистика. Но човек не обича един отбор, заради статистиката или заради успехите му. Един отбор се подкрепя и цени винаги, когато има

нужда. Един отбор е Голям, когато разкаже поне една вдъхновяваща история, предавана от поколение на поколение. И днес всички в Стара Загора и страната помнят гладните за отбора месеци през 2010 г., когато нямаше пари за заплати, разходите за оцеляване се събираха лев по лев, футболистите вземаха заеми и бяха хранени от приятели и познати... отборът изпадна в "Б" група, но играчите не се разбягаха, останаха, вдигнаха се - и година по-късно спечелиха Купата на България. Защото могат. Защото "няма мое, няма твое, светът е Берое"! 

И в тази връзка, не може да се пропусне един от символите на града - кръчмата "При кмета". Където истинските фенове могат да се насладят на специалитета на Стара Загора - свинските ушички. Това не може да се намери на друго място в България, а в

повечето градове се смеят, като питаш за тях, защото е от нещата, които се изхвърлят. Но "При кмета" е мястото, където има всичко - вестник "Берое", свински ушички, тъмна бира, усмихнато обслужване и добри приятели. Както пише на салфетките "Един град, един отбор, една бира".

Не мога да не покажа това впечатляващо дърво, 

намиращо се в средата на улица, излизаща 

от кръгово движение току пред стадион "Берое". 

С мисъл за природата, дето се вика. :)

Моята Река в Стара Загора е наричана от хората с пренебрежителното "Канала". Прекарал съм край нея много часове някога в миналото и обичам да наблюдавам многото й лица - спокойното и търпеливо и бурното и неукротимо. Такова е и детството, такъв е и животът. И оценявам нейното мистично присъствие, без никога да се запитам как се казва, откъде идва и накъде отива. Това са въпроси, които не се задават. Стара Загора си има и друга, официална река - Бедечка - красиво място, покрай което минава и железница. Но това е моята пък си Река и аз не я заменям за нищо на света. 

Няколко забележителности покрай реката са къщата на "старозагорския Гауди" - строена десетилетия, достроявана и преправяна и ставаща все по-характерна. Накрая е зарязана. Но остава като изключителна забележителност на града. Или поне на моето детство. 








А там, където сивотата на архитектурата надделява, старозагорци знаят как да осигурят своя неповторим почерк. 








Ето и как се създава етно-усещане сред бетона на града - цветовете и конструкцията на този двор, който едва се вижда отвън, са забележителни и носят поне за обитателите на къщата своя неповторим чар. 














И, разбира се, освен етно, градът има и своето специфично местно послание. Казват, че денят на един заралия не е бил пълноценен и завършен, ако не е приключил в хамбургери "Принс". Е, не съм имал никога възможността и желанието да вляза и да пробвам въпросните сандвичи, главно заради ето тази табела, която от близо 20 години краси входа на заведението. Ако само аз си мисля, че снимката е от друг жанр, значи приемам, че проблемът е в мен. Но така, де, оставям я да говори сама за себе си. :)

След като тръгнем нагоре от реката към Аязмото, минаваме по една от най-красивите улички в Стара Загора - ул. "Калоян". Всеки нейн ъгъл има особен чар и носи своята история, показва нещо от миналото, нещо от настоящето и нещо от бъдещето на града. Оставям няколко снимки сами да говорят за себе си. 

Улица "Калоян" е също и особено място, част от онова, което е едновременно тъжна носталгия и весело намигване, едно застинало във времето място, което на практика не води доникъде. Защото пътят е спрял и преграден. С дувар и ограда. Но в същото време е място, където можем да се завръщаме. Независимо как се нарича и какво е то за всеки от нас... Няколко образа от пътешествието из целия град ще ни дадат това усещане, което е неповторимо, истинско и част от нас.

Невъзможно е да се мине Стара Загора, без да се видят места, обиталища, пътища и посоки, които носят със себе си своето минало, своите спомени и своите усмивки. Понякога те са красиви, понякога те са грозни, но всички те са част от моята си Стара Загора. Там е Домът на Детството, там са блокове, училища и места, където са прекарвани часове и дни. Там е моят земен рай. 

И така, след обиколката на познатото, старото и незабравеното, стигаме до Новата Стара Загора. Не успях да видя много от нея в кратката си обиколка, но тя има своите красиви  и не-толкова-красиви страни. Тя е обнадеждававаща, защото дава нови пътища на своите жители:

но и обезсърчаваща, защото отнема надеждата, че има смисъл да се бори човек в тази страна, в която #кой е на всеки километър и няма намерение да отстъпва:

И така, довиждане, Стара Загора, никога няма да мога да се разделям с теб безчувствено. Винаги ще имам нужда от теб, и, както казва големият старозагорски поет Янко Димов, загинал през 2013 г., нелепо прегазен от тролей в столицата, "аз винаги ще се завръщам" при теб под една или друга форма. Защото ти си голямата ми свобода. Стара Загора е "градът на поетите и липите" и затова е подходящо да завърша този очерк с прекрасното стихотворение на Димов:

И винаги ще се завръщам в този град – такава орис

гори в сърцето ми – не мога я избегна никой път.

Зоват ме пътища различни с надежда или с тиха горест,

далечини невероятни с миражи цветни ме зоват.

И аз пътувам, аз отричам спокойствието на душата

и примирението тихо на мисълта и на кръвта.

Изгрявам в светове високи или потъвам в низината

на нощи, черни като вино, изпито в глуха самота.

Пилее се момчето – шушнат по ъглите – какъв пройдоха!

Едни ме съжаляват, други със злоба гледат на това.

Те не разбират, че у мене кръстосва нашата епоха

жестоките си като шпаги въпроси, драми и права.

О, те не знаят, че съм плакал скрито, че съм вил от болка,

когато подло ме е удрял приятел или хвалил враг,

когато със душа смутена съм падал в бездната дълбока

на отчаяние и слабост – далече от домашен праг.

Но пряко обичи нетрайни, но пряко подлост или корист –

аз не забравям откъде съм поел под своята звезда.

И винаги ще се завръщам в този град – такава орис

гори в сърцето ми. И тя е голямата ми свобода!

Янко Димов

Честита нова 2015 година и простете. #ДобратаНовина е, че нашето вчера никой не може да го пипне и вземе. А нашето Утре - е, то е в ръцете на Господа и там е най-добре да остане. По-добра новина от това няма. :)

Марти Райчинов, 31 декември 2014 г.

П.п. Специални благодарности изказвам на:

* Асен Асенов, за вдъхновението в търсенето на "моята пък си България";

* Цветелина Илиева, за откриването на стиха в началото;

* Десислава Мухтарова, за това, че ме насочи към някои от тези кътчета;

* Сценаристите на филма "Вчера", за това, че след толкова гледане, този филм успява да ми даде нови и нови смисли и едва вчера осъзнах своето значение на цитата от Шекспир, с който той започва:

Macbeth:

To-morrow, and to-morrow, and to-morrow,

Creeps in this petty pace from day to day,

To the last syllable of recorded time;

And all our yesterdays have lighted fools

The way to dusty death. Out, out, brief candle!

Life's but a walking shadow, a poor player,

That struts and frets his hour upon the stage,

And then is heard no more. It is a tale

Told by an idiot, full of sound and fury,

Signifying nothing.

Macbeth Act 5, scene 5, 19–28

МАКБЕТ

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица

на срока ни. А всички наши „вчера“

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Фу, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…

Mакбет, Пето действие, Пета сцена, 19–28

Превод от английски: Валери Петров, 1974 (Пълни авторски права)

Пътища и посоки: Феликс Каниц и кривата река

България, видяна с oчите на Феликс Каниц

(Teкстът първо е публикуван със съкращения в banitza.net)

В квартал „Крива река“ в столицата няма никаква река, още по-малко крива. По неговите улици обаче тече една особена история, която не е права, не е лесна, но някак постепенно отминава в бавна забрава. Без да осъзнаваме, стъпките ни в този квартал отекват в едно минало, което вика през десетилетията към нас и протяга своите спомени и смисли. Ние можем да ги пренебрегнем, да ги прекрачим и подминем, но посланието ще остане там за всеки, който иска да го чуе. 

Затова ние се втурваме сега  в едно пътешествие през тези улици, за да видим в какви посоки ще ни отведат техните кръстници и да си решим дали това ни е важно. Със сигурност не е за пренебрегване.

 

На стената на 19 СОУ в сърцето на кв. „Крива река“ е поставена една табела с образа на Феликс Каниц. Стотици деца, учители и родители я гледат всеки ден. Вероятно мнозина от тях дори знаят кой е той. Какво обаче може да ни научи тази табела и тази улица?

„Моята си България“

Роден край. Фраза с уникално звучене в главата на всеки от нас. Няма място по света, което да може да донесе емоцията на родното село, родния град, родния край. Често мислим за него, често си спомняме (особено ако сме в друга държава). И разбираме колко малко знаем за него, едва когато прочетем какво е написал за него човек от друга държава, от друго място, дошъл да се запознае с нас и толкова харесал нашите улици и планини, че отделил много години да разглежда, описва и картографира.

ФЕЛИКС КАНИЦ е австро-унгарски археолог, етнограф и географ гражданин на света, роден в Унгария, живял в половин централна и източна Европа и починал в Австрия. В това едно изречение се вписва един живот, посветен на другите, живот, който поставя основите на редица науки, живот, който ни показва как се обича един роден край.

Имам приятел, който всеки уикенд ходи, изследва и снима това, което е нарекъл „Моята си България“. Връща се зареден с емоции и увереност, че тази страна е по-богата на смисъл от всяко друго място и че за нея си струва да се бори човек и да опитва да я прави по-добро място за живеене. В социален, политически, културен, екологичен и всякакъв обществен план. Такива хора да имахме повече, щяхме да процъфтяваме.

Феликс Каниц е насърчил поколения да погледнат към родината си и да намерят в нея своя извор на вдъхновение. Той стъпва в страната ни за първи път през 1860 г. и остава в нея с прекъсвания над 10 години, като запознава Европа с тези непознати земи. През 1868 г. той получава субсидия от Виенската академия, за да продължи своите проучвания по българските земи. Съставя и чертае карти на местности, селища, изучава етнографията, топонимията и

старините в различни кътчета на нашата страна.

Неговата обиколка из българските земи започва от Видин и видинския край. Каниц е привлечен от старините на които се натъква по нашите земи, и които изследва с голям интерес. Успява да локализира античните градове Рациария (дн. Арчар) и Никополис ад Иструм (дн. Никюп, Търновско). Освен това Каниц успява да локализира и старата българска столица Плиска. Той открива нейните руини край с. Абоба.

Той пръв открива за българската историческа наука някои паметници на нашето минало станали световно известни. Такива са Мадарския конник и Боянската църква. Множество гордости на днешните българи са добили популярност след неговите проучвания. Днес тези забележителности са нашата визитка пред света и ние можем да имаме усещане за своя идентичност, благодарение до голяма степен и на тези трудове.

Особено ценна е монографията на Каниц “Дунавска България и Балканът” от 1882 г., която е първи опит за представяне на България в образи. Невероятен гравьор и изключително прецизен картограф, с почти фотографска точност той рисува видяното и изработва карти на изминатите от него маршрути. Картата на Дунавска България, която прилага към том 3 на своя труд, е до такава степен подробна и точна, че руският генерален щаб я препечатва и използва за военните действия през войната от 1877-1878 г.

Феликс Каниц оставя много приятели в българските земи. На негово име са кръстени улици в София, Варна, Ловеч, Видин, Сливен, Пловдив, Стара Загора, Троян. Неговата изключителна обща култура оставя в нас пример за следване, а любовта му към България ни дава повод да бъдем по-смели в изграждането на родината си.

Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си

  Личната библиотека в миналото е била най-добрата база за изследователска и книжовна дейност, а днес тя е извор за опознаване на притежателя, за неговите професионални и лични качества, характер, темперамент, предпочитания, връзки и влияния. Библиотеката на Феликс Каниц наброява 836 тома литература на 8 езика и свидетелства за широките познания на притежателя. Водещи са изданията на немски език - 543 тома. На сръбски език има 159 тома, на френски език – 79 тома, на български език – 19 тома, на английски език – 16 тома, на руски, латински и италиански език съответно – 8, 7 и 5 тома.

Тези томове обхващат огромно количество сфери на познание – история, военно дело, география, археология, нумизматика, езикознание, литературознание, художествена литература, етнография, философията, етиката, религията, митологията, социологията, педагогиката, изкуство, икономика,, геология, антропология, правни въпроси, единични заглавия по физика, математика, астрономия, биология, медицина, фармация, техника и селско стопанство. Феликс Каниц е доказателството, че четенето и информираността могат да бъдат извор и източник на вдъхновение за мнозина. И не е необходимо да прочетем и да знаем толкова много и в толкова различни сфери, за да имаме възможност да променим света. Но четенето е това, което ще ни даде възможност да направим общността около нас едно по-добро място. Защото познанието е безценно.

Светът и ние

Националната затвореност и втренченост към собствените детайли на идентичността отдавна са надмогнати в голяма част от развития свят. Човек днес е наднационално същество и може да оценява възможностите, които са му предоставени навсякъде. Ако Феликс Каниц бе останал в Унгария, за да я изследва така обстойно, множество други държави, сред които и България, щяха да чакат още дълги години, преди да получат полагащото им се внимание. Каниц успява да издейства финансиране от Виенската академия за подпомагане и посещава България общо 18 пъти. Освен тритомния труд „Дунавска България и Балкана“, Каниц изготвя „Оригинална карта на Дунавска България и Балкана“ с обозначени 3200 селища, 35 манастира и крепости е награден със златен медал на Географски конгрес в Париж през 1876 г. От 1885 г. създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия. Каниц освен това е първият изследовател, който определя самостойното място на българската култура. Точността, с която прави графични изображения на археологически паметници, сцени от бита, архитектурни композиции и отделни фрагменти е изумителна. При престоя си в Ловеч прави описание на града, рисунки и провежда археологически разкопки на Ловешката крепост. Провъзгласен е за Почетен гражданин на Ловеч на 18 юли 1902 г. „за подробно изучаване историята на града“.

Тази откритост към света и отвореност към възможносите всъщност представляват принос за един друг свят. И всеки един от нас може да бъде такъв един принос. Дали поставен в своето родно място, или изнесен в друга култура и сред други хора, ние можем да бъдем творци на ново съзнание.

Феликс Каниц обаче е и много повече от всичко това. Той е още:

·        Художник

Каниц оставя уникални акварели, които предизвикват интереса на българските и чуждестранни изследователи с историческата си, художествена и документална стойност. Те пресъздават изгледи от Видин, Кулата, Лом, Никопол, Оряхово, Белоградчик, Търново, Провадия, Варна, от Стара планина, околностите на Свищов, Троян и Шипченския балкан. Скиците за тях са рисувани лично от него по време на пътуванията му из България, а по-късно са увеличени и оцветени от виенски художници. Интересът на Каниц към българската народопсихология, бит и култура е изразен в запазените рисунки на български носии, на оръдия на труда, битова уредба на дома и др. Изключително важно е всеки творец да може да осъзнае, че изкуството има и историческа и обществена стойност. В която и да е сфера, хората на изкуството имат особено призвание да бъдат водачи и да дават морален и духовен облик на едно общество. За съжаление в нашето общество днес виждаме това, само когато са засегнати личните интереси на определени гилдии. През останалото време тази отговорност трудно се оценява.

----------------------------

----------------------------

·        Общественик

Феликс Каниц участва и в обществения живот на българския народ и неговите

борби. По време на Априлското въстание през 1876 г. пише поредица от статии

в западните вестници в защита на населението. При посещенията си във

Виена той неуморно изнася доклади, които дават представа на австрийците за

положението на Балканите. Репортажите му за безчинствата по време на

въстанието предизвикват съчувствието на европейската общественост към

съдбата на българите. Чрез съпричастността на един външен човек към борбите на българския народ за независимост можем и трябва да насърчим себе си да бъдем активни и да отстояваме своите свободи ежедневно, защото от това зависят съдбите и на нашите деца. Защото днес градим върху плодовете на нашето Априлско въстание, но имаме нужда да ги поддържаме и да ги поддържаме свежи. Всичко зависи от нас.

·        Правозащитник

Каниц е бил близък на Георги Раковски, подкрепя и борбата за независимост на българската църква. Той ясно вижда и съзнава обществените терзания на българите и остава до последно радетел за техните права и достойнство. А свободата на религиозното изповядване е нещо, което днес сякаш не ценим достатъчно и забравяме колко потъпквано е

било то в годините на комунистическия режим. И колко лесно може да бъде отнето, ако не сме единни в това. И ако не ценим свободата на личността на другия. В личен и ежедневен план. Не мога да не припомня един емблематичен пример. Наскоро един уважаван седмичник излезе със статия „Обърканите ценности на новите млади“. Когато я пратих на позната социоложка от САЩ, тя реагира с бурен смях и с думите: „Политическата коректност при вас е под нулево ниво. Тук не можеш да кажеш дори за хлебарките, че имат ‚объркани ценности‘, камо ли за цяла група от обществото. Недопустимо е!“

·        Меценат

След Освобождението Каниц става свидетел на постепенното съвземане на изстрадалия

народ и проследява първите стъпки на новоосвободената държава като продължава да описва своите впечатления от събитията. Като член на настоятелството на Виенския “Ориенталски музей” в продължение на 9 години той е попечител на млади българчета, подготвяни за учители на финансова издръжка от Австрия. Това е пример, който ежедневно можем да следваме. Не е трудно да помогнем на деца в неравностойно положение да получат своя шанс в живота. Не се изисква много, за да отделим време и малко средства. Но резултатите от тези усилия са безценни за някои. Защото оставят следа, която отеква във времето.

През 2014 г. се навършиха 185 г. от рождението и 110 г. от смъртта на Феликс Каниц. Неговото име гордо носят 590 метра софийско пространство и далеч по-значими места в други наши градове. 150 години след като той стъпва за пръв път по нашите земи, неговият пример е жив и тези улички ни превеждат през една голяма история към едно по-смислено наше бъдеще. От нас зависи да го поемем.

Интересно ми е как Феликс Каниц би видял, описал и рисувал всеки ден несъществуващата крива река в София. Но още по-интересно ми е как ние виждаме своята родина, как описваме своя живот и как ежедневно рисуваме шедьовъра, подарен ни лично от Господ.